За историята на Бойчиновци като населено място през древността и средновековието липсват писмени данни. Но от историческите находки, разкрити в околностите му, разбираме, че местността е била населявана, но сериозни проучвания не са извършвани. В съседните села Пали лула и Охрид са намерени надгробни могили, в които са открити бронзови гривни, копия и други предмети, датирани от времето на тракийските поселения (II хил.пр.Хр.) . В с. Белотинци е намерен камък с надпис, който не е разчетен, а в с. Портитовци - украшения, стрели, копия, каменни чукове и монети.
В записките на Тодор Антонов – учител в Бойчиновци през 1927-1928г. се споменава, че селото възниква около 1600 г. като първите жители са избягали от с. Затворник близо до днешното село Белотинци. Причината за тяхното преселване е била върлувалащата чумата. Преселниците (изключително българи) са избрали като най-добро място за заселване местността “Селището”, което се намира северозападно от сегашното разположение на града. Там те съставили малко селище с около 15 къщи, които били правени в земята и ги наричали “къшли”. Малкото годна за обработване земя те обработвали по най-примитивен начин. Мирният живот на населението бил нарушаван от жестоките нападения на кърджалии, даални и други разбойнически групи, което принудило месните жители да потърсят ново по-безопасно и защитено място за заселване. Такова място те намерили в местността “Салаша”, която се намира на юг от днешното разположение на града - между местностите “Чукара” и “Средни рът”. И на новото място къщите са правени в земята, но тук те били прикривани зад храсти и шубраци. От това селище са намерени редица предмети на бита като глинени съдове, монети и други. С течение на времето това населено място се приближава към изворите в местността “Долъ”. Тук селището е било запазено от ветровете и бързо започнало да се развива и благоустроява. И днес в този район са запазени останки от къщи.
Фамилиите, които населявали селището са били: Мариновите, Ваковите, Стоянивите, Марковци, Моцовци, Велчовци и други, които са наброявали 200 души.
За името на селото има три предания между местното население, като не е направена справка в книгата на Руси Стойков “Наименованията на Българските селища в турски документи”, която се съхранява в ориенталския отдел на Нар. библиотека "В. Коларов".
Първото предание за името на селището е, че селото се е населявало от жители с имена Бойчин, Бойчо, Бойкан и др. Второто предание е, че името на селото произтича от силното бучене на буйните води, стичащи се в дола между “Чукара” и “Средни рът”. В третото предание се говори за някой си Бойчин войвода, който с дружина е защитавал българското население от нападенията, ограбванията и кланетата на башибозуците. Бойчин войвода се е подвизавал в местността "Пъстрина”. Нищо не се знае обаче за подвизите на този войвода и за неговите хайдути (няма никакви данни).
Населението на селото се е занимавало предимно със земеделие и скотовъдство. По-застъпено е било скотовъдството, тъй като е имало повечe и по-добри условия за него: естествени ливади, горски поляни и гори. Земята е обработвана по примитивен начин. Орали са с дървено рало, което е имало железен палешник.
Облеклото на старото бойчиновско население се е състояло от домашно приготвени дрехи, които са били украсявани с различни шевици и конци. Мъжете са носели дълъг клоширан кожух с голяма яка, късо кожухче, потури, червен пояс и калпак. През лятото и в различни дни са носели бели беневреци, късаче, шита риза и цървули от кожи на едър добитък.
Женското облекло се е състояло от черен сукман, бели ризи от коноп и шити с различни конци, шарени чорапи и опинки(цървули).
По време на турското робство земята е била владение на турски бейове. Пападжик е владеел земята на с. Охрид и част от тази на Бойчиновци в източна и югоизточна посока. Садък бей е владеел земята на юг от селото, която и сега се нарича “Садиково бранище”. Земята около и покрай р.Огоста от с.Ерден е владял Али ефенди, който преди Освобождението умира и негова наследница остава жена му, която е известна на бойчиновчани като “Кадънката”. Кадънката е била излъгана след Освобождението от Шишковите, че ще я гледат на старини, но присвоили земята.
Турско население в Бойчиновци е имало, но то е било съвсем малко, предимно охрана на бейовете и на земята им. Какви данъци е плащало местното население на турците не може да се каже, тъй като липсват доказателства и документи. Говори се обаче, че Видинският Mитрополит издействал от турските власти да събира пари за построяване на “копок палат”. Този данък е бил в размер 6 гроша и е плащан от всеки женен българин. Събираните пари се използвани за подпомагане на минаващите чети за България, за набавяне на оръжия и за подпомагане на българчета, които се учели извън България.
По изказвания на Илия Атанасов и Радой Петров може да се съди, че местното население е било запознато и е подпомагало революционното движение (в домовете на горепосочените са били намерени разписки с подписа на Христо Ботев, но за съжаление те не са запазени). Не се знае дали е имало изграден революционен комитет или е минавал човек, който е събирал парите.
Местното население не се е подчинявало безропотно на турската власт и не безразлично е посрещало золумите (издевателствата) на турците. Например Иван Цвятков Чучков (дядо Вако) бил непокорен, не си плащал данъците и покровителствал измъчените.Така си спечелил любовта и уважението на българското население и омразата на турците. Дядо Вако бил заловен от турците, измъчван и окачен на бесилото. По настояване на Монка Иванова Шипарска – любовница на турския следовател, дядо Вако бил спасен. По-късно турците се опитали отново да го убият, но вместо него разстреляли баща му.
Освободителната война бойчиновчани посрещнали с голямо недоверие. Руските освободителни войски са минали два пъти през селото – от Враца за Берковица и обратно. При първото появяване на руските войски местното население – по-специално жените – се изпокрили из горите на Пъстрина. При второто минаване на руските войски те се сприятелили с местното население.
След Освобождението положението на местното население не се одобрило. Турските бейове били заменени от български чорбаджии. Експлоатацията на населението преминала от ръцете на турците в ръцете на братя Шишкови и Хаджи Минко. След Хаджи Минко цялата негова обработваема земя преминава в ръцете на неговия зет Харитов, който продължил станал едър земевладелец и притежавал почти всичката обработваема земя около река Огоста.
Непосредствено след Освобождението Бойчиновци е влизало в състава на общината с център с.Белотинци, чийто кмет е бил Камен Игнатов, а кметски наместник в Бойчиновци е бил Иван Тончов. По това време селото е наброявало 300 – 400 души.
Броят на населението започва бързо да нараства едва от 1910 -1911г., когато се прокарала ЖП линия София – Видин. До 1916г. населението на Бойчиновци бързо се увеличило и достигнало до 1142 жители.
Балканската война била посрещната с голямо неодобрение и възмущение. Нежеланието си да воюват бойчиновчани изразили на едно събрание, което направил народния представител Никола Шишков само няколко дни преди мобилизацията. Въпреки това във войната участвали десетки бойчиновчани, които и на фронта изразявали своето несъгласие с тази война.
По време на Първата световна война в селото са останали само жени и недъгави старци. Не е имало кой да обработва земята и да гледа добитъка, а за сметка на това данъците растели.
След края на войната личните стопанства на жителите на селото се пооправили. За това спомогнало и правителството на Александър Стамболийски.
От летописната книга на училището става ясно, че то е основано през 1880г. със помощта на общината и местните жители. До 1898 г. Данни за живота на училището няма. Първият учител в него е бил даскал Мито Ценов като през учебната 1890/91 г. ученици са били едва десет деца. През учебната 1894/95 год. Учител е бил Георги Витанов пенадесет деца, а през уч. 1895/96 – Георги Синигерски с 14 деца.
От училищната летописна книга става ясно, че през 1906 год. в селото е имало голям пожар в следствие на което “селяните са обеднели много”. С пособия училището се е сдобило чак през 1907/08 год. Училищната библиотека е основана през 1896 год. и първоначално е подредена от учителя Тома Давидов, учителствувал тук през периода 1899 – 1906 год. През 1910/11 год. учител става Давид Генчев от Фердинанд. Давид генчев отдава почти целия си съзнателен живот за развитието на образованието в местното училище. Започва обаче едва с 45 деца. На следващата учебна година децата са вече 60. През учебната 1912/13 година броят на ученицие нараства на 88 и се налага назначаването на втори учител. В периода на войните от 1912 до 1918 година училището се затваря заради всеобщата мобилизация. Даскал Давид Генчев заминава войник. През това време училището е било болница, общински склад, казарма. Ръководела го е М. Ангелова от Берковица. На 1.XII.1918 г. Д.Генчев се завръща от плен в родния си град, а на 10. XII. вече е в училището, макар и болен. Неколкократно училищните летописи е записано, че върлува силна малария, поради което училищните занимания са прекратени. През учебната 1921/1922 г. се открива Прогимназия с първи прогимназиален клас. 1923 г. е отбелязана в летописа като “вълненията около метежа за свалянето на законното правителство и за установяването на работническо – селска власт ...” като се допълва, че “...са убити много души”. През 31/32 год. За директор е избран Хр.Шивачев на мястото на напусналия Вутов. През 1931 г. учители полагат началото на самодейните изяви с пиесите “Делба” на Ил.Енчев и “Свекърва” на Ан.Страшимиров. през 1932/33 г. сградата на прогимназията се премества в къщата на Ставро Петков, но през м.януари 1933 г. е напусната като “нехигиенична” и прогимназията се мести в къщата на Ев.Илиев. През същата година се основава строителен комитет за строеж на нова училищна сграда като кметът Йордан Ангелов отпуска 124 000 лв. На 4.IX. 1935 г. се полага основния камък на “голямо образцово училищно здание”. През м.март 1945 г. се съобщава за смъртта на учителя Христо Цолов Иванов /роден във Врачански окръг/, загинал на западния фронт. Открива се вечерно училище и се провеждат редица курсове за “ликвидиране на неграмотността”. През 1957 год. се откриват първите кръжоци.
Новата история на градчето започва през 1945 година с построяването на най- големия промишлен комбинат в Северозападна България ДИК “Гаврил Генов” . Към промишления комплекс се построяват училище, детска градина и Курлтурен дом с уютен киносалон, ресторант и конферентна зала.
Между 1967 и 1987 година кипи бурно строителство. Градът е значително благоустроен - построени са водоснабдяване на Бойчиновци, две детски градини – в квартали първи и втори, Здравен дом - Бойчиновци, обществена баня, извършено е и цялостно оформяне на централния площад заедно с административната сграда на Общината, ТПК, комплекса - ресторант и РПК, асфалтирани са главните улици – "Г.Димитров", "Пионерска" и др.
През това време Бойчиновци се оформя като промишлен център на областта – благодарение на дейността на комбинат “Гаврил Генов”, ФХММ “Ботуня”, ТПК и РПК и редица други промишлени предприятия селището се разраства значително.
Благодарение на тези благоустройствени промени и бурното развитие на промишлеността, Държавния съвет на НРБ с Указ 1944 от 4. IХ.1974 г., публикуван в ДВ 72 бр./1974 г. постановява по случай 30 годишнината от победата на социалистическата революция в България признава за ГРАД Бойчиновци и присъединява към него с.Огоста като негов квартал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар